To Be Or Not To Be Free

Страница 1 от 2

Павлин Стойчев

Чудото на безплатния обяд дълго време поддържа образа на Интернет като вълшебен отговор на всички нематериални потребности на човека. Както се казва - ако нещо го няма в мрежата, значи изобщо го няма на този свят. А в Интернет е и на една ръка разстояние - протягаш се и - готово. Кеф ти музика, кеф ти филми, книги, новини, клюки, поща, чат, самоучители, помощ... Всичко си стои там, напълно безплатно и тръпне да го откриеш и употребиш...
Често съм си мислил, че чрез мрежата успях да изпълня мечтата на цели поколения - да заживея в "развитото комунистическо общество". Всичко е общо, хората са мили и горят от желание да ти помогнат. Харесваш си нещо - вземаш си го. Правиш нещо хубаво - другите си го вземат... Е, съществуват и злобари, които само гледат как да развалят този рай. Но за тях винаги има по някой виртуален Батман, който да ги постави на мястото им.
При това гигантската анархистична комуна, каквото всъщност все още представлява web, обезсмисля понятията време и пространство, дава достъп до отдалечени места, позволява ми да чета вестници и списания, както и да гледам и слушам предавания от другия край на света. И сега съм в Ню-Йорк, след малко в Токио... Няма граници, няма пречки, няма ограничения.
Почти.
До време и аз като всеки юзър малко си давах сметка, че зад всичко това стои скъпа техника, скъпи машини и труда на високо класифицирани специалисти. И за да имам аз удоволствието да си говоря с другарчето в Манчестър, да гледам "онези" кадри на Памела Андерсън или да си проверявам пощата, съхранявана на компютър някъде в САЩ, някой е платил немалко пари.
По време на златния век на мрежата тези разходи се покриваха малко или много от приходите от реклама. От онези досадни големи банери, малки кичови бутончета или нагли изкачащи прозорчета. После се оказа, че оптимизмът на рекламодателите май е бил в повече, а златото в мината май е малко съмнително. Така дойде сервитьорът, който да поиска сметката за безплатния обяд....
Сега с огромна горчивина трябва да призная, че безплатните неща в мрежата стават все по-малко. А тези които все още са free стават все по-агресивни в опититите си да ме накарат да си купя билет за Мериленд, например, от тях. Аз, обаче, не искам.
Скоростта с която безплатните неща стават платени нараства все повече. А в края на февруари се разделихме и с две доста полезни - Freedom2Surf прекрати безплатния си хостинг, който нямаше аналог в Интернет, а една от най-популярните услуги за безплатен e-mail и достъп до нюзгрупите - Mailandnews.com, прекрати изобщо съществуването си.
Изобщо, наблюдавайки как онлайн комунизмът си отива, отсъпвайки място на дивия капитализъм , можем да отделим две групи компании. Два са подходите, по които доставчиците на безплатни услуги се опитват да ви накарат да плащате за нещо, което до сега сте получавали гратис.
Едните са коректни. Не ви лишават от услугата си напълно, а силно ограничават възможностите й. Например www.50megs.com намали дисковото пространство на безплатния си хостинг от 50 на 12 мегабайта, спря FTP достъпа и въведе поредица други ограничения. Който иска да получава хостинга във вида, в който е свикнал - трябва да си плати. Това е коректно и приемливо решение, най-малкото защото потребителите могат да запазят адреса на сайта си и да не загубят огромна част от посетителите като просто изчезнат. Така Softhome, които предлагат безплатен e-mail ограничиха позволения трансфер до 40 Mb месечно, но аз пак мога да ползвам адреса си, който съм дал на толкова много хора. И не съм заплашен от внезапно изчезване.
Другите фирми са изнудвачи. Те казват - или плащаш, или се спасяваш... Много ярък български пример имаме в това отношение, но за да не се сблъскам с порталния гняв, ще дам други (а и вие сами ще се досетите).